Представи си безкрайно поле с маргаритки...





Пролет е...
И ти вървиш по пътя, криволичещ сред тая поляна. Изведнъж, сред стотиците, хилядите маргаритки, една привлича твоя поглед. Колкото и да си приличат всичките, точно в тази има нещо, което необяснимо и непреодолимо те привлича. Отиваш до нея, навеждаш се и... Откъсваш я! Искаш да е само твоя. Само и единствено твоя! Не се замисляш в този миг, че с това я убиваш, не го осъзнаваш. Просто я откъсваш и продължаваш по пътя си... Удовлетворен, макар и само временно...Това е СТРАСТ!  




Пак си представи същата полянка с маргаритки...
Ти пак вървиш по тясната пътека сред тях. И отново една от всичките привлича твоя поглед... Приближаваш я, навеждаш към нея. Очите ти не виждат вече нищо друго. Протягаш плахо ръка към нея, но не смееш да я докоснеш, страх те е да не я нараниш. Иска ти се да си останеш там до нея завинаги, дори да умреш с нея там, споделяйки всяка секунда от краткия и живот...
Но... в следващия момент отнякъде полъхва лек ветрец и донася до теб аромата на друго някакво цвете... Не можеш да устоиш на този аромат. Забравяш всичко друго и тръгваш към посоката от която той се носи. Онази маргаритка си остава там, в някое кътче на сърцето ти... Твърде много неща са останали не изживяни и несподелени, но няма връщане назад...Това е            ЛЮБОВ!
 

Отново крачиш по същата пътека.
Навсякъде около теб е осеяно с бели маргаритки - стотици, хиляди, милиони може би... И отново една от тях те грабва, пленява те с нещо, за което не намираш логично обяснение. Отиваш при нея и... оставаш там. Не искаш да се отделиш дори за миг от нея... Искаш да си там, до нея и с нея. Завинаги! Та се превръща в твоя свят... Правиш всичко по силите си, за да удължиш живота и... И оставаш там, до своята маргаритка, до последния и миг на тая земя... Верен на нея. И на себе си...Това е ОБИЧ!