че много често падах… трудно ставах,
от много болка тайничко ревях
с ръце в юмруци сълзите размазвах.

Понякога, по пътя устремена,
забравях и приятели, и дом…
Подхлъзвах се и, доста наранена,
от мечтите свои правех си подслон.

Та пиша ти… аз вярвам в чудеса,
единствено тя, вярата, остана…
Дари със здраве всичките деца.
И любовта да не е жива рана.

Добра ли бях? Не знам, но искам
отново да съм силна, че се уморих
до болка все юмруците да стискам
и да изливам чувствата във стих.

Знам – до Коледа, че има много време,
но има толкова писма до теб…
Дали и моето писмо ще вземеш
или ще стискам зъби занапред?

Паула Петрова, "Писмо до Дядо Коледа"