Постинг
12.05.2016 21:13 -
Три захарчета, или сладко-горчивия бонбон на бабата
Събудих се. Разсъних се и с неимоверни усилия станах и тръгнах към близкия магазин за кафе и фреш. След 5 минути вече в едната ми ръка димеше ароматно кафе с малко захар и много мляко, а в другата - огромно количество горчив фреш от грейпфрут. Усещах се щастлив - малките радости в живота... Спрях се на малката масичка пред магазина за да сложа захар в живителната си напитка. Неусетно усетих една ръка на гърба си. Обърнах се и видях една възрастна жена - в средата на своите 70 години, ниска, с лице, което разкриваше всяка една трудност, която е преживяла и преборила. Жената имаше най-тъжният поглед на света - едни топли очи, големи и кафяви, даващи шанс да погледнеш надълбоко в душата й, но в същото време изпълнени с мъка. Ръката и беше кокалеста, с подути и изкривени от артрит пръсти и леки трепереща. Изглеждаше скромно, дори бедно, но беше спретната и чиста.
- Кажете госпожо? - смирено се обърнах аз към нея.
- О чадо, аз да ти кажа, ами то ням смисъл моето мина.. Ти кажи по-добре.
Последваха няколко секунди на тишина, в които бабичкат не свали поглед от лицето ми. Гледаше ме с поглед, който можеше като скенер да разчете баркода на лицето и емоциите ми.
- Защо си угрижен сине? - сетне ме попита тя. - Голям си, млад си, здрав си. А гледаш всякаш нищо не ти е останало.
Прализирах се. Отново вперих поглед към женицата, която преди минута дори не бях забелязал. Сега разбрах тъжния й поглед. Тя беше тъжна заради мен... В очите й видях състрадание и съчувствие, на които никои от нас не е способен.
- Не съм тъжен бабе, по-сложно е...
Не успях да продължа. Нещо заседна в гърлото ми.
- Защо да е сложно, сине? Защо цялото младо, дето видя гледа сякаш не му е останало живот в сърцето. Очите ви са тъжни, даже и като се смеете. Не е добре така, младо... Моите очи, трябва да са тъжни - две чада загубих - на едното 10 години ще му правя, другото избяга в Америката и аз забравих от кога, и не иска и да чуе за дома.
Присви ме стомаха. Разтреперих се. Отворих устата си с огромно усилие и започнах:
- Друго време е вече при нас бабо, не останаха хора като теб...
- Има сине, има. Ама не искате. Искате само туй, що струва пари. Него обичате, има ли цена - значи е хубаво. За туй си си угрижен и ти сине, искаш нещо дето няма цена.. Искаш нещо, дето парите няма как да ти купят. Аз пари нямам, ама имам всичко друго, дето вие млдото забравяте.
- Защо си очите ти са тъжни бабе? - попитах аз.
- За тебе дете. Заради вас - дето сте млади и все кисели и с тъжните очи. Дето сте забравили що малко му трябва на чаляка да се зарадва.
Жената хвана ръката ми за китката и ме стисна силно. Сетне с другата си трепереща длан бръкна в джоба на палтото си и от там извади три евтини бонбона. Пусна два от тях обратно, а един поднесе бавно към мен.
- На, вземи момче. Не мога друго да ти дам. Повече нямам. Като ти стане тъжно другия път лапни го този пуст бонбон, пък белкем да ти стане сладко и леко. Прост и евтин е, не от тия дето вие ядете. Амо то хубавите неща са без пари и прости.
Усетих как в края на лявото ми око се появява една сълза. Направих огромно усилие да я прикрия и да се взема в ръце. Поех наочаквания подарък от трептящта длан на женицата. Погледнах я с цялата благодарност на света. Това беше най-ценния и скъп подарък, който съм получавал някога. Исках да се отблагодаря на бабичката.. Току що бях дал 10лв за цигари и кафе, чувствах се длъжен да й се отблагодаря. Бръкнах в протмонето си и извадих една банкнота от 20лв. Още в момента в който тръгнах да я подавам на жената, тя рязко ме прекъсна:
- Какво правиш момче, прибери си парите. Не ги ща. Твой са си. Мен пари не ми трябват. Вие заради тез пари сте с такова тегло в очите. Не ги искам. Младо си, имаш добри очи. Жал ми е за теб. Когато те видя - все угрижен си. Не бива така. Помни само баба ти Катя какво ти казава.
Сетне пусна дланта ми, погледна ме последно, усмихна ми се с най-топлата и загрижена усмивка и се обърна да си ходи по пътя. След като отново дойдох на себе си викнах подире й:
- Бабе, стой. Дай да те снимам да те покажа на приятелите ми, какви хора има по тая земя. Да мога аз да те помня!
- О, сине, не ща да ме снимаш. Помни ме не с очите, а със сърцето. Айде със здраве!
Усмихна се последно и бавно продължи прегърбена по пътя си.
Аз я изпратих с поглед до близката пресечка. Когато я изгубих от поглед, се вгледах в малкия-голмя подарък от баба Катя. Струваше 5 стотинки, но всъщност беше безценен. Стиснах го в дланта си и внимателно го прибрах, сякаш е най-голямата скъпоценност, която притежавам. Изсипах три захарчета в кафето си и тръгнах потънал в мисли обатно към дома си.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
