Е, да, успях да сгъна бронята в един кол докато паркирам, ама... Човещинка. И понеже се чудех как да кажа на съпружеското тяло за птп-то, минавайки през въпросното място, небрежно му подхвърлих: ”Ти, този кол виждаш ли го?”. Той: „Виждам го”. Моя мислост: „Е... Аз не го видях!”. Но да не се отплесвам в лирични отклонения. Та мятам се значи аз в онзи светъл ден на каляската си и газ към мястото за ГТП- та. Съзирам паркинг, четири броя хАлета и мъже, наброяващи половината население на Салвадор, подрязващи храсти и живи плетове наоколо. Едва се стърпях да не извикам „Хуан, Пако, Хосе, грабвайте мачете и ножици... Да живее революцията!”. Паркирам „експертно” (като арабин в пустиня) и слизам от колата. Единият от мъжете излезе от кататоничния си ступор (явно от маневрите ми с паркирането) и се пристраши да ме попита: „Колежкеееееее, Вие тука какво?!”. Аз: „Ами... За технически преглед". „Второто хАле, де. То си пише отгоре. ГТП". Их, беее. Верно пишело. Шми извади очите. Местя колата пред халето, а от кабинката вътре излиза някакъв и ми вика: „Колежкеее, Вие тука какво?” „За преглед на колата съм”. Той: „Голям талон, малък талон, гражданска отговорност, лична карта!”. „А?! Аааа големия талон. Не го нося, но ще отида да го взема. Не знаех, че и той трябва”. Отивам. Вземам талона.
Връщам се. Паркирам пред хАлето отново. Слизам от колата и чувам: „ Колежкеее, вие тука какво?”. Тоя въпрос почва леко да ме нерви „Как какво? Дойдох да бера череши. За преглед на автомобила съм, естествено”. „Ама аз съм преди Вас". „ОК, де. Сега ще преместя колата”.
20 минути пуших цигари и чаках. Дойде и моят ред. Вкарвам колата в халето. Гордо подавам всички необходими документи. Ще се „преглеждаме”. „Колежкеее- фарове. Къси. Дълги. За мъгла. Ляв мигач. Другото ляво. Десен мигач. Аварийни”. После се премести човека зад колата. „Колежкееее! (тоя, ако още един път ми каже колежкееее, такъв шут ще му забия, че ще се наложи да ми вадят крака с лебедка от задника му) Десен мигач. Ляв мигач. За мъгла. Включи задна. КазАх задна, не натискай спирачките!”. „Ама колата ми е автоматик, не мога да превключа без спирачка”. „Колежкеее, нали превключИ, спри да натискаш спирачките”. „Колегааа, не могааа, ще тръгне назад”. Почвам видимо да се пищисвам. „Дай ся колата малко по-напред. Тука се проверяват спирачките (добре, че ми казА иначе нямаше да се сетя) Не гаси двигателя и вземи та слЕзни"! Изпълнявам. Оня се завря в една стая с монитор и взе да пише нещо. А в това пусто хАле-студенооо. Замръзна ми междукрачието.
Ей го. Иде. „Колежкеееее, ти на коя ос караш?” Шах и мат с пешката. „Как на коя ос карам? Колата ми е автоматик. Не знам за каква ос ми говориш”. „Е да, де. Как превключваш осите”. Ебасимамата. Кви оси, кви 5 лева. Викам му: „Ми ей тъй на ги превключвам „P” –паркинг, “N”- неутрална, “D”- директна, “R”- задна, а “2” и “L” са за...”. „Абе, не ми обяснявай. Не виждам сефте автоматик кола. Ок. Заеби. Как включваш 4х4?” Заебах. Временно. „Не знааам. Тая кола всичко сама си прави. Сама си включва каквото е необходимо. Не ме питайте повече. Нищо не разбирам” проплаках почти в истерия. „ОК, де. Споко. БегАй тогава да платиш прегледа при приемчика”. „Приемчика?!?!”. Той: „Да бе. Четвъртото хале”.
Влизам при приемчика. Груба грешка! Вратата буквално изрязана в някаква алуминиева дограма на 20 см. от земята. Влязох де. По очи. С феноменален плонж. 20 сек. кома. Ставам. Главата ми е цяла, но съдържанието на дамската ми чанта е по целият под. Оня вътре ме гледа с един мултимедиен поглед кат ученик на Далай Лама. Заподозрях, че ме очаква „Колежкеее, вие тука какво?!” и измрънках: „Аз да си платя прегледа”. Платих. Дадоха ми касова бележка. Събрах си инвентара от пода, внимателно прескочих 20 сантиметровия праг и с бойна стъпка се насочих към „моето” хАле.
Само дето не го уцелих и него. Влязох в съседното и вероятно щях да се метна в канала за ремонт на коли, ако не бях чула: „Колежкеее...”. Точно в този момент и самата аз осъзнах, че съм на погрешното място и рязко смених посоката си на движение. Груба грешка. Челен удар в един мъж и 2 броя кафета. Мамка му! От къде се появи пък тоя?! Ебаси. Още 20 сек. кома. „Съжалявам. Обърках хАлетата. Извинете”. Цялата в кафе и нервна криза влизам в правилното, подавам касовата бележка през „гишето” и „преглеждащият” ме въпросира: „Колежкеее, фактура искаш ли?”. Аз: „Да, ако обичате”. „Ама ще требе да се върнеш при приемчика”. Аааа, опазил ме Господ. „Размислих. Не искам фактура. Нищо не искам. Само да си тръгна по- скоро. Може ли? Може ли? Може ли?” След 1 цигара време колата ми беше готова.
Хвърлих един кремъчен поглед на всичко около мен, потеглих с мръсна газ и се зарекох повече крака ми да не стъпва по такива места... п.с.- краднато от интернет