Tanya Tsiolakidou     Тронките са българска етнографска група в района на Странджа и отчасти в Ямболско и Елховско. Тя граничи на запад с рупската област, като обхваща селата по горното течение на р. Факийска и продължава на юг до Лозенград (дн. гр. Къркларели в Турция). Значителна част от жителите на самия Лозенград също се е числяла към тронското население, заедно със селата Пейчова махала, Ефеклер, Кабаклия, Ковчас, Горна канара, Долна канара, Българско Кадиево, Коджа тарла, Тастепе, Раклица, Каракоч и др., в някои от които са живели и рупци. Тронкските села днес са разположени основно в планинската част на община Средец – Кирово, Голямо Буково, Момина църква, Факия, Горно и Долно Ябълково, Караджово, Проход, Поляна, Сливово, Тагарево. Тронски са и селата Голямо крушево, Горска поляна, Болярово, Вълчи извор, Ружица, Голямо Шарково, Малко Шарково, Воден, Стралджа в Ямболско. Към 1912 – 13 година голямата част от населението на Малко Търново и селата на запад от Лозенград се е състояло от тронки. Етнографски и езикови изследвания показват, че тронките са наследници на преселили се през 16 и 17 век българи от западните български земи: Моравско, Пирот, Ниш, Кюстендилско, Ихтиманско, Разложко, Добърско. След процесите на потурчване, голяма част от западните българи търсят закрила във вековните гори на Странджа и селата й. Свидетелства за произхода на тронките са ясно изразените диалектни елементи от западните български говори, включително думата „тронха“, означаваща „троха“ - („дай ми тронха ляб”), която вероятно е дала името на етнографската група. Според Ст. Младенов „тронха“ е лексикален македонизъм. За тях е характерен т. нар. „ке”-говор (частицата за бъдеще време е „ке”). Интересното е, че местата за сядане и лягане са наричани "трончета", приличали на диван без облегалка. Хипотезата за произхода на тронките се гради и на особеностите на тронкските носии проучвани от Мария Велева: използваният в шевиците цепен бод е характерен единствено за Западна България, а самите носии са много по-различни от странджанските. Специфично е и местното женско забраждане, известно като прябър или прябор. То представлява двуплата бяла кърпа с втъкани, предимно червени геометрични мотиви, характерно за младите омъжени жени. Терминът „кошуля”, който се използва за обозначаване на ризата в говора на тронките, също е локализиран само сред тях и отново сочи западнобългарски особености. Диалектолозите също говорят за факийско-грудовска говорна група, чиито носители, въпреки ранното си преселване от западните български райони в югоизточните, са живели доста обособено, запазвайки езика и редица други черти в културното си развитие. Главният поминък на тронките в миналото е земеделието, за което благоприятстват и природо-географските условия в района. Второстепенно значение имат овцевъдството и говедовъдството. В района на Лозенград особено значение има и лозарството. Легенди за Тронките /автор на легендите Даниел Йонков/ Една легендата разказва: Когато цар Петър пътувал за Цариград, минавайки през Странджанско-Сакарския регион, бил впечатлен от красотата на местните девойки. Скоро след това се разчуло как царят възхитен разказвал, че красотата на жените в този край била достойна да краси трона му. И оттогава им излязло името „Тронки”. Разбира се, цар Петър е живял през 10-ти век, а тронките са уседнали в региона през 16-ти и 17-ти век... Другата легенда е, че в този край е имало яки, смели и безстрашни мъже, които са били избирани за бойци във войната с Троя – Троянската война. Много от тях не се завърнали, а на завърналите се им викали Троянци или Тронки. Нещо, което е оборено, тъй като така би трябвало да се казват и местните странджанци... Друго предание от по ново време гласи, че когато княз Фердинанд станал цар, поискал да си изберат красива народна носия за да направят литография, която да популяризира сред народа него и царицата. Били им представени народни носии от всички региони на България, но княгиня Елеонора избрала носията от елховския край. Тази носия най много и се харесала, защото на пазвата и отдолу сукманите били обшити със сърма и красиви бродерии. „Тази носия е достойна за трона” – възкликнала новата царица. Фердинанд и Елеонора сядат на трона облечени в носията от нашия край ( виждал съм глинена кана с литографията им), а носията била наречена тронска – т.е. – достойна за трона. А хората които пък носели тази носия – тронки. Някои пък, коментират с усмивка така наречения „тронкски” харакер – хора които са твърдоглави, инатливи и с тях на глава не се излиза – нещо напълно противоположно на благия и мек характер на останалите странджанци, и много характерно за българите от западните български земи. Материалите събра и оформи – Таня Тсиолакиду Използвани източници: Български диалектен атлас. T. 1. Югоизточна България. Ч. II. Статии. Коментари. Показалци. София, 1964. Български диалектен атлас. Т. 2. Североизточна България. София, 1966. М. Младенов. Названия и прозвища на групи българско население (образувани по техни говорни особености). – Известия на Института за български език, кн. XII, 1965, 199-222. Черкезова, М., Ст. Райчевски. Историческа и етнографска характеристика на Странджа от средата на XIX до началото на XX в. – В: Странджа. Материална и духовна култура. София, 966, 7-22. Аянов, Г. П. Българи в Южна Странджа и съседните области. – Известия на Народен музей, т. I. Бургас, 1950.
Снимките са ползвани от Интернет и са предназначени за свободно сваляне.

То и не е далеч от истината. Носят си своята уникална мистичност в предания , бит и скритата духовна символика във везмото на дрехите и украсите си. Изключително интересен за мен постинг. Любопитно ми е да видя отблизо този цепен бод на шевиците.

То и не е далеч от истината. Носят си своята уникална мистичност в предания , бит и скритата духовна символика във везмото на дрехите и украсите си. Изключително интересен за мен постинг. Любопитно ми е да видя отблизо този цепен бод на шевиците.

Здравей, lubima. Зная за тази група българи, но не знаех, че се наричат тронки.
Поздрави!