"Вих кът’ самУдива"

/Павлина Йосева/

/да сЪ чИте мекУ… с подрусванИ/

Левийо ми крак изтръпна. Цялата настръхнах.
Ут цигарата на внука сал идин път дръпнах.
Ма така са замъглявих. И така мий смешну!
Лъжат! Туй ни са тютуни. Има нящу грешну.

И пу селуту кът ‘ръгнах. Кату таралясник.
Падам. Ставам. И са хиля. Сал пу чорпугащник.
Чи тогиз Марин ма фана…И ма налигави.
Кът’ видя чи съм уляна, ‘зе чи ма устави.

Посли клоните запалих. Ей така! Напукну!
Аз ‘ептен ку не щурея по дубре да пукна.
Кучитъта кът’ пудгоних, чи кат ‘зех да лая…
Ощи нящу май напра’их… ма ут де да зная.

Пях такиви…мръсни песни, да съ укрещявам.
Кът си дрът така йе лесну да са изпростява…
ПрАситу полях с маркуча, да ни ми смърдяви.
Всички цвекета бойдишах - сини и лилАви.

Посли скочих на перваза. Малей! Пощуряла.
Счупих ‘сичкити саксии, щот фучах кът хала.
Целийо акъл изкарах, на онъз, Тудора.
Вих, кът некуй самодива скрита у обора…

Пу сеноту са търкалях. Чупих керемиди.
Той Гуран дубре на времи, ‘ зе чи си утиди…
Имаши да съ срамотва. И да ма критиква,
чи акъл въ’пще ни иди в еднъ дърта тиква…