Идвайте си, докато все още светят
две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи двама старци
трепетно ви чакат.
Идвайте си. В старото огнище
пън догаря – сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви светица.
Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,
целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане...
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.
Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка...
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.
Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви...
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи!

/ Христо Медникаров /

наистина много дворове опустяват и лайката цъфти самотна .

тъжно е....но е много истинско, забързани в ежедневието си, все по-често забравяме за дома, в който ни чакат родителите!

Поклон на майките, които чакат чадата си !

ivoki, едва ли има майка, която да не очаква с трепет рожбите си, но и едва ли има човек, който след като прочете това силно стихотворение на Х.Медникаров, да не избърше една сълза от очите си.

Единственото огнище, което дори и незапалено те стопля е бащиното!
Поздрави!

НЕКА ВЛЕЗЕМ В ИЗОСТАВЕНИТЕ СТАИ

Нека влезем в изоставените стаи, дето сме родени.
Нека ни посрещне сянката на стария ни дом.
Нека сгреем на угаснало огнище своите ръце студени,
нека разговаряме с видения и вещи мълчешком.

И когато с нас ще тръгне само самотата,
зад гърба ни ще изскърца жално старата врата.
Ще усетим, че сме си забравили във този дом душата,
за да търсим несъществуващи неща ...

Константин Антонов

И сякаш проговарят стените и сякаш къщата стене и някък си тъжно се смее ...
За онова отдавна отминало време, за мечти изгорели и надежди далеч отлетели.
Но ето свършва нощта ,пристига деня–а къщата стара сякаш му маха с ръка...

И някак нехае и никак не ще тя да знае -
защо днес е сама и защо до колене е обрасла в трева ?!